Калин Сърменов пред ФАКТИ: Театърът ни е фалирал, а държавният бюджет се харчи на произвола!

Българската култура е в критично състояние, а театралната сцена се разпада под тежестта на хаотично управление и липса на държавна политика. Липсата на актуален бюджет, постоянните промени в правилата и хаосът след COVID-мерките доведоха до финансов колапс на театрите и до деградация на културния пазар. А всъщност културата не е просто развлечение – тя е инвестиция в бъдещето, в изграждането на възпитани и образовани хора, които могат да съхранят ценности и да устоят на социалния и морален упадък. И какво още… Пред ФАКТИ говори Калин Сърменов, директор на „Сатиричния театър“.

– Г-н Сърменов, казвате, че „пари за култура има, въпросът е как се управляват“. Къде точно се къса веригата в управлението на средствата в културата?
- Веригата се къса в компетентността на хората, които взимат решения. Тя не се къса в тези, които използват или работят със системата. Винаги е така. Проблемът е изостанал във времето, защото, за да се направи тази реформа в културата, трябва да се вземат доста сериозни решения. Зад тези решения трябва да се застане и политически, и чисто емоционално, така че браншът да е наясно, че ще се усетят сътресения. Досега не е имало правителство в последните шест-седем години, което да реши проблемите системно. Просто никой не иска да си слага таралеж в гащите.

- Значи ни трябва министър с характер, така ли да разбирам?
- Точно така, но ние не сме имали реално министър на културата. Какво значи да имаме министър за пет-шест-седем месеца? Това е несериозна работа. И в последните пет години се занимаваме само с такива неща. След като дойде COVID-а, имаше едни мерки, които се взеха с оглед на положението, но симптомите за проблеми в културата бяха започнали вече. Тогава нещата се стабилизираха, но още тогава си личеше, че има проблем. Но мерките по COVID-а ни спасиха. След като се махнаха мерките, започна тази невероятна българска безредица – да сменяме правителства през няколко месеца, съответно и бюджетите. Ние и сега нямаме актуален бюджет.

- Липсата на държавен бюджет точно как се отразява пряко на театрите, ако можеш да обясните?
- Държавният бюджет се отразява най-просто казано с това, че всичко поскъпва. В последните четири години и половина се променят ценови параметри, докато при нас бюджетите остават същите като преди четири години и половина. Това е най-лесно обяснимото. Тук става въпрос за заплати, за материали, за дърво, за оборудване, за платове и за всичко необходимо. Ние нямаме адекватност. Ние изкарваме пари, но тези пари отиват в държавния бюджет. Държавният бюджет се харчи вече за каквото се прецени, а на нас ни отпускат пари на база на старите планове. Плановете са от преди четири години и половина и тук се получава огромната разлика.

Ние - в театрите, наистина сме фалирали, само че никой не го признава и не го казва. Културата е фалирала.

И сега с искрена надежда чакам да започнат тези работни групи, за които говори министърът на културата. И да видим какво ще се случи, защото просто вече няма накъде. Всичко започна да се разпада. Още септември месец си личеше, че се задават проблем, но и тогава всичко още се замазваше. Накрая ние, директорите на театрите, се събрахме и си казахме истината, защото и ние се лъжехме помежду си. Един пита някой как си? Другият отговаря: „Много съм добре!“ А следващият и той е много добре. Майката си трака. Всеки гледа да оцелее, защото сега идват конкурси за директори. Това е ужасяващото в тази система. Конкурсното начало пък е съвсем отделна тема. Седнахме на масата, сложихме си картите. Пак не се разкриха до край. Аз съм единственият, който говори с цифри. Ако ви прави впечатление, другите директори не говорят с цифри. Около цифрите все минават. Аз нямам проблем. Важното е, че се разбрахме, че всички сме на едно дередже. Въпросът е, че просто в културата трябва много здрава ръка.

- Какво точно трябва да се промени? Структура, хора или правила?
- Правилата трябва да се сменят. Тази въпросната методика, която имаме в момента, трябва да се промени… Неща в методиката, които трябва да се променят са относно принципа на финансиране, защото са вече остарели като мислене. Те трябва да се адаптират, успоредно с това да се започне да се мисли нов вид финансиране, да се направи категоризация. Тази категоризация ще даде ясна картина на държавата, оттам ще се вижда кои са приоритетните пространства и кои не са. Защото не е възможно сега да твърдим, че всички театри са еднакви. Моето уважение към Разград и Хасково, и Шумен, и дори Пазарджик – ние нямаме нищо общо с тези театри. Говоря като проблематика, свързана с публика, конкуренция и ценови параметри. Всичко това трябва държавата най-после да си признае, че е проблемно, и да търси решение. Аз нямам нищо против някой да каже, че свободните пространства, примерно, са по-важни от нас. Да ми кажат, че в историята на Сатирата пространствата на Калоянчев, Парцалев, Лолова и др. – те не са важни, дайте да видим другите. Направо се ядосвам от начина им на мислене само. Ако ми го кажат така, аз това ще го приема. Но не приемам, че средата просто разлага логиката на театрално присъствие. Давам този пример често: един зрител дойде с бутилка вино, искаше да влезе в салона да гледа театър, защото в някои „свободни пространства“ му разрешавали. Те нямат лиценз за тях, отдавна трябваше да им се направи лицензиране. И друго има. Появиха се продуценти. Ние имаме към седемдесет свободни продуцента. Това е издевателство над системата. Същите тези хора казаха, че и те искат финансиране. До такава степен разграденият двор е загубил логиката на причинно-следствените връзки, че и те искат финансиране, защото правят културни продукти. И ситуацията се влошава. Като няма държавност и визия, всеки става сам за себе си. Ние - в България, нямаме държава в последните четири години и половина, затова се случват и кражби, и други неща.

- Вие критикувате финансирането на Националния фонд „Култура“. Смятате ли, че там има непрозначност и злоупотреби?
- Какво значи смятам ли? Как да го определяме – като честност ли? То пак е на база липсата на държавност. Като няма държавност, всеки отива, където си иска и прави каквото си иска. Фонд „Култура“ – ами от театрите какви кражби станаха в Смолян, Пазарджик и Разград. Милиони се откраднаха, а нищо не се случва. И то в едно правителство, което беше не миналата, а по-миналата година.

- Да, скандалите в театрите бяха фрапантни…
- Няма държава, пак го казвам. Като няма държава, всеки си прави каквото иска. Няма отношение към нищо. Така нареченият „революционен български дух“ е великолепен. Идват новите и започват – сега ще сменим, ще махнем този, този е лош, онзи е дебел, този е селянин. И какво слагаме? Поредните олигофрени, хора без капацитет, след което всичко това се връща на нас, защото те не вършат работа. И ние започваме да затъваме. Нали имахме един министър Наско, който седеше на прозореца и ни пожелаваше приятен петък. Оттогава насам последната логична система, която беше при нас, приключи 2019-а. След това дойде COVID и нататък започна затъването.

Но този народ не осъзнава, че този „революционен дух на глупостта“ води до абсолютно безпомощна държава.

Преди години имаше една партия, която печелеше избори и ни казваха как какво ще ни докарва. Значи тези българи, които са извън българи, те на нас, дето сме в България, ще ни докарат някакви страховити неща. Това е племе, ние не сме общество. Затова го докарахме дотук. Колкото и да ми се плюнчат разни политолози и коментатори по телевизора, това е истината. Всеки гледа да изкриви натам нещата, за да му дадат едни средства, с които да преживее.

- Как задържате младите актьори в театъра?
- С логика, с принципи и с ясни критерии. Оценъчна система, която е за всички еднаква и ясна. Това е единственото нещо, което талантливият човек трябва за знае. Иначе като ми кажат: „То е относително, изкуството е относително за потребителя, за зрителя.“ Но не е относително за професионалиста. Когато си професионалист, не е възможно да ми кажеш: „То е относително дали ще ти хареса, или не.“ Това са пълни глупости. Бездарността до такава степен пропи навсякъде в България, че ние това го превърнахме в критерий, т.е. липсата на критерий е критерий. Аз се опитвам на младите колеги и на студентите ми да дам ясни, точни правила и критерии. Оценъчна система, през която можеш да си свериш часовника и да знаеш къде се намираш в пъзела.

- Често повдигате темата за категоризация на културните институции. Как би изглеждал театрално този критерий?
- Не е моя работа да кажа още. Каквото и да кажа, то ще бъде изкривено от свободно мислещите ангели. Трябва този, който носи отговорност – министерството, да си я поеме. Ако ме попитат и седнем на кръгла маса, мога да дам по-конкретни идеи. Но решението не го взимаме ние в театрите. Трябва да е ясно кой носи отговорността. И точно поради този страх, че трябва да се носи отговорност, не се и прави. След като никой не иска да се поеме отговорност, затова сме на това дередже.

- Виждате ли реална политическа воля за реформи в културата?
- Няма политическа воля и никога не е имало такава последните четири години и половина. Всичко свърши 2019 година. Няма политическа позиция, която да е поставила културата като приоритет. Хората, които би трябвало да взимат решения, не знаят какво е културата. Те гледат на нас като на някакъв придатък и казват: „Абе, дайте им там нещо на тези в културата, да вземат да млъкнат и да не ни занимават.“ Те не знаете, че културата не е „едни играят, други танцуват, трети свирят и пеят“, а е нещо, което се предава, възпитава и е инвестиция в бъдещето. Така че един ден младите хора да не убиват животни за някакви сайтове. Да не разказвам тъжни истории. Да не се случват нещата в Петрохан. Да не се случват всички тези извращения, на които сме свидетели. А да може да подадеш ръка на ближния, на възрастния. Да направиш път на улицата, да си възпитан, когато влезеш в ресторант. Всички тези неща са култура, но в това се инвестира. За да стигнем до това, има средства, чрез които се стига до това. Едно от средствата са сценичните изкуства. На никои на това не му идва на ум, защото това са цървули, които идват от някакви села, гледат да оцелеят и те. Това не е държава. Защото у нас вече на всеки трима държавния сектор се падат двама в частния сектор. Това са изследвания социологически от съсем скоро. Държавата храни целия народ. Всички искат да ходят да крадат от държавата. На всичкото отгоре финансовите показатели на държавния сектор вече са далеч над финансовите параметри в частния сектор.

- Каква е посещаемостта днес спрямо 2019 година, когато нещата казвате, че се били подредени?
- Зрителите са важен критерий, но не са ясен показател. Зрителският интерес се влияе от много фактори – война, поскъпване на гориво, паника от липса на политическа стабилност, сменихме лева с еврото.

- Хората се затварят, това е факт?
- Поскъпването също оказва влияние. Ние – в театъра, не сме база, а надстройка. Надстройката обаче се влияе от базата. Ако продавахме кашкавал и правехме сирене, сигурно нямаше да е точно така. Държавата не осъзнава необходимостта от култура. Ние издевателстваме над публиката, защото ако не се уредят отношенията в така наречения театрален пазар – имам предвид частните театри и държавните, ние съсипваме публиката, заливаме ги непрекъснато с глупости. Като отидем в някой град да гостуваме и аз като видя само афишите, ми то ми става лошо. Какво ли правят тия хора? Те трябва да живеят само за театър. Държавата няма лостове да спаси нашето пространство, защото не знае приоритетите. И като ми кажат: това е на пазарна основа, това е отворения пазар. Глупости на търкалета е това за „отворен пазар“. Ако извадя да продавам домати на „Раковска“, ще дойдат и ще ме приберат, защото не съм лицензиран, защото няма право да продавам домати на улица „Раковски“. А ние в културата... Продавай си домати, където искаш, няма никаква драма. Като минете през „Сълза и смях“, там вече се събличат и голи по афишите. Минете, разгледайте. Това е издевателство върху публиката и хората. И после какво ни било качеството на киното, сериалите и всичко, което гледаме. Никой не ти е лош. Ти като си загубен, никога нищо няма да стане.